DELFINENO SLYNCE

КОГАТО ЛЮБОВТА ТИ ОТИВА

2005-05-23T18:00:00.001+03:00

Когато любовта ти отива,
това с въртенето на
планетите не е сигурно.
Това с изтичането
на времето още по- малко.
Това, че всичко свършва
"един_ хубав_ ден",
изобщо не важи.
Няма думичка "жалко".
Животът не е само
зимни колажи,
летни колажи.
Когато любовта ти прилича,
Светът си оставя делата
и отива да ти бере
януарски кокичета.
Когато така ти личи,
че няма повече накъде,
просто Космосът те обича,
просто си му дете.

Когато любовта ти отива...
...а тя отива на всеки...

ЧЕРВЕНО

2005-05-23T17:31:00.000+03:00

Разюздан залез
в тръпкаво червено
размятан, опашатен
до лила.
Небето е екстазно
вдъхновено -
от щастие
поникват му крила.

Малинов залез,
ягодов,
черешов
и дъхав,
и невероятно жив.

Небето влюбено е -
до костилка
в залеза -
небивало
красив.

Небето иска
да го задържи -
и не го дава,
и го притиска,
с облаци - криле.

Измамлив залез -
все изплъзва се,
стопява се,
изтлява ...
до забрава.

И оставаш сам...
Не!
Винаги след залеза
остава
едно излъгано небе.
Да ти го дам?

НЕБЕ

2005-05-23T17:28:00.000+03:00

Калмуци облаци повлекли
непразни, тъмнозли снаги,
затулват слънцето,
отеква
гръм -
разпаря ги.
Светкавица
като столика
брадва
разцепва
древното
небе.
Съсича го -
съвсем по равно -
на други две
небета.
Две.
И
руква
дъжд
прастар -
отдавна
небето е на колене.
Да извали -
да се изправи.
Отново да се събере.
И да е младо.
Много младо.
Син пеленак
от дъжд роден.
С ръце,
с очи,
с душа се моля -
все да го има
и тогава
когато
няма мен.
Без мен.

СТАНИОЛЕНИ НЕБЕСА

2005-05-23T17:26:00.000+03:00

Станиолени покриви -
степ танцува дъждът.
Станиолени локви.
В тях станиолен - Светът.

Станиолено слънцето.
Станиолена самота.
Колко лъскаво дънцето
на окото му е сега!

Станиолът се смачква,
дъждът преваля.
Изглаждаме ръбовете
и го прибираме
за под
коледната елха.

ПОТОК

2005-05-23T17:22:00.000+03:00

Препуска
дъх свистящ,
пресича се
на пре-се-кул-ки.
Тича по кожата.
Загрято.
Прилича на горещ
поток.
Съблича
следобеда ленив
и го потапя в
Лято.

Пенлив е въздухът
и нажежено
спокойствието мнимо
до червено.

А ноктите чертаят
ноктюрно
по гърба ти.
Не са културни
и нехаят дали ще те боли
когато спра...

Изтръгнати стенания,
задъхани мълчания,
политат ноти
и плисват по стените
звуци страст.
Полепват ноти
по косите,
ръцете и клепачите,
гърдите.
Пронизват
произнесени
на глас...

...и стичат се,
увлича ги потока
и устремно завъртат се
калейдоскопно...
Безумно шумна тишина.
Прониква в мен и
прави ме
добра.
А после ме превръща
в светлина.

Разтварям се в цветни,
светещи петна.
ЕХТЯ
Ехтя
ехтя

ЕСТЕСТВО

2005-05-23T17:20:00.000+03:00

Като дишането - естествено.
Като раждане. Като смях.
Като пролет, лято и есен,
като чистия, пухкав сняг.

Като "хванала" вятъра птица,
като изгрев, като любов.
Като черната перла - зеница,
око-вана в окото - обков.

Пиша. Естествено писане.
Пиша, сякаш крещя.
Сякаш - начин на дишане.
Сякаш не тлея. Горя.

ЛЕПЯ

2005-05-23T17:18:00.000+03:00

Избесня се нощта, изсветля и
прокъса се
изтока.

Изкласилата синя трева иска
присъствие
птиче.

Мечтите несат в облакови
гнезда. После се люпят
звездите.

С черупки от тези яйца
си правя лепило за дните.

ЗЪМ

2005-05-23T17:16:00.000+03:00

Зъм ме клъцна, мила мале,
право във сърцето,
сякаш го слана попари,
вехне, вехне клето.

Зъб заби ми, мила мале,
една люта змИя,
от отровата си, мале,
даде ми да пия.

Зъм си спеше, мила мале,
под големио камик,
що ми беше, мила мале,
да го местя, анджък.

Касканджилък, думат, мале,
тая тенка змИя,
най - отровни, не зарастват
раните от тия.

СРУТВАНЕ

2005-05-23T17:12:00.000+03:00

Обесено в поднебесие
виси
обветрено
пространство
клуп
от
въпросително
неравновесие и
липса
някаква на постоянство
строшен стремежът
за
странично
странство
разлита се
в стрели
трели трели
въздухът звънти
улучени се
стррррупват
едно връз
друго
две ли -
три
пространства
в тревясалото
постоянство
изгубват се
като мечти
сруууутвам се
и се
люлея на
тънка нишка разум
дум дум дум
ум ум ум
ууу
м
?

МОРЕТО МИ

2005-05-23T17:10:00.000+03:00

Морето е гъсто, желирано -
едно февруарско море.
Изстинало слънце - полирано
от облаци и ветрове.

Скалите самотни - озъбени.
Болка и тишина.
Брегът – придвидливо поръбен
с гора - за да няма вина.

Вълните – разочаровани -
от липса на зрител сега.
О, те не виждат художнка!
Те не могат да видят художника.
Защо ли не виждат художника?
Детето. Само. На брега.

КОЛКО ЛЮБОВ!

2005-05-23T17:08:00.000+03:00

"Трябва да носиш цветя в косите си..."-
Любовта е цветето в косите на света.
Трябва да носиш пламък в сърцето си.
Любовта е пламъка в сърцето на света.
Трябва да държиш птица в дланите си.
Любовта е гълъбът, кацнал на дланта на света.
Ако светът не стрижеше до кожа косите си,
не блиндираше непристъпно сърцето си,
не завираше ръцете си дълбоко в джобовете-
колко много любов щяхме да имаме!

Колко любов щеше да ни залива.
Да я притежаваме,
тя да ни притежава!
Колко любов
разпиляваме!
Просто-
неприютена остава.

ОБЪРКАНА ПРЕДСТАВА

2005-05-23T17:05:00.000+03:00

Стихчето подарявам на един бонза

Студено е.
Сред зимата реших да си представя:
дърветата са зимните бонзаи
в градината черешова отсреща.
Невръстни Айфелови кули
са далекопроводите –
Париж в Японската представа.
Жиците - изопнати – очакват
прелетните, пролетните птици.
Погледът ми е насрочил среща
на пролетта.
Сега се сещам,
че може би и тя си ме представя!
Под Айфелова кула,
в цъфнала черешова градина.
Париж в Япония, Япония в Париж...
Объркано.
Но пролетта –
тя няма как да сбърка мястото.
Тя няма как да ме подмине.

СЪРЦЕТО - ТЪРПЕЛИВ РИТОН С ВИНО

2005-05-23T17:00:00.000+03:00

Небето тази нощ е чаша черно вино.
Луната плува в него – резенче лимон.
Пият го очите ми – на дъното е синьо!
Разлива се по жилите тръпчив преглътнат стон.

Небето тази нощ е бавно и горчиво.
Луната жълто- тъничко накиселява.
Как искам виното- от мъката да бъде по-тръпчиво.
В сърцето- търпелив ритон, да отлежава.
Да ме смирява.
Денят ми утрешен от него да отпива. Опиянен,
да ме спасява.
За да продължавам.

НЕБЕТО ИЗРИГНА КОНЕ

2005-05-23T16:52:00.000+03:00

Този сняг изведнъж заваля,
тихо избухна небе в лицата ни,
нещо се сдърпали с вечерта
и кибритлията дръпнал халката.
Разлетя се небето. На конфети от паус.
Не, това не са прозрачни конфети,
не са и снежинки бликнали в хаос,
а хергелета бели коне. Светят.
Мои приказни, снежни коне,
среброноги, станиолени гриви,
изненадващи, зимни коне,
от небето изригнали. Живи.
Ненадейни, искрящи коне,
непоискани, лудо летящи,
откъде изникнахте, откъде?
Дали от летните сънища спящи?
Мои изгревни, чисти коне,
мои бели коне на разсъмване,
нежни, снежни, безметежни, поне
отнесете моето вчерашно тръгване.
Отнесете колебливото мое аз,
отнесете всички съмнения.
Да остана на чисто. Тозчас
ще се върна по пътя към мене.
Мои истински, мои летни коне,
мои неистови и мои мечтани,
мои блудни, добри синове,
отнесете цялото мое страдание.

(С признателност към един човек)

НИЩО, НИЩО НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО

2005-05-23T16:48:00.000+03:00

Нищо. Нищо не се е случило.
Нищо. Нищичко друго няма.
Сърцето цял живот се е учило
как да дели зърно от слама.

Заблудено.(Нищо!). Повярвало.
Нищо, абсолютно нищо ми няма.
Колко пъти са ми внушавали-
няма такава любов- няма.

Глуха, съществувала, може би.
Сляпа, със сигурност имало.
Но такава, която упорито мълчи...
Няма любов, само сякаш кима ми.

Тази любов само се чувства.
Нищо, нищо с думи не казва.
Тази любов като ти се случи,
просто без думи и ти се оказваш.

И отсреща мълчат. Мълчалива.
Само с "душа" и е римата.
Само...Толкова съм щастлива!
Има те! Има те! Има те!

ЗНАЕШ ЛИ...?

2005-05-23T16:44:00.000+03:00

Знаеш ли, аз си пазя нещата.
Тайните, битките, раните,
пътищата зелени за нататък.
Тихите тъмни признания,
от сенките отпечатъци.
Кулите, сълзите, вещите,
някои дребни предмети.
Нямам омрази. И на свещи да е,
с мразенето не се харесваме.
Имам децата, живота си,
всичките мънички глупости,
дето така ме ядосват.
Само става по- хрупкаво.
Пазя и нечии думи,
топли, гъвкави, остри,
пълни с любов до безумие,
с отговори, с въпроси.
Бели, черни, изтръпнали,
живи, невероятни.
Това ще ми е съкровището,
думи от необятност.

Тези думи ще си ги пазя,
като зеница на окото.
Знаеш ли, нямам омрази,
просто любов е, защото.

БДЕНИЕТО НА ПОЕТИТЕ

2005-05-23T16:38:00.000+03:00

Пак се ветреят изпрани илюзии.
Този простор е кротък от вятър.
Стихове сънени, недосъбудени,
бяха се сврели на топло оттатък.

Полети. Пролети. Зимни виелици.
Толкова цветен и жив отпечатък.
Търся те. Чакам те. Питам къде ли си
птици, луна, слънце...Нататък...

Есени. Истини. Недоразлистени.
Думи и пясък. Думи от пясък.
Нещо било е и нещо е искало
в очите на някого да върне блясъка.

Черно. Червено. Бялото плаче ли?
Как пропилях я тази невинност?
Здрачът напредва, крачка по крачка,
в тъмното лесно пониква интимност.

Вдъхваме времето. През възклицателни.
Подпряхме клепачите с вертикални тирета.
Не, няма да мигне то. До безсъзнателност.
За бдението му насреща са поетите.

ДЕЛФИНИТЕ, КОИТО ТЕГЛЯТ СЛЪНЦЕТО

2005-05-23T16:21:00.000+03:00

Делфините в морето на душата ми
са пожелани изгревни предвестници,
са най- красиви слънчеви посланици.
Делфините са божии избраници.
Делфините с възторжените песни.

Делфините пронизват тъмносиньото,
като стрели към въздуха избухват.
Делфините са следствията и причините.
Делфини светят, цветни искри хукват,
изкачват острите скали на бреговете.

Делфините- верни рицари на морето.
Делфини на Слънцето пътя трасират.
Делфини пред кораба- Слънце телата си
гмуркат, изстрелват, палят, простират.
Делфините никога, никога, никога не умират.