НЕБЕТО ИЗРИГНА КОНЕ

Този сняг изведнъж заваля,
тихо избухна небе в лицата ни,
нещо се сдърпали с вечерта
и кибритлията дръпнал халката.
Разлетя се небето. На конфети от паус.
Не, това не са прозрачни конфети,
не са и снежинки бликнали в хаос,
а хергелета бели коне. Светят.
Мои приказни, снежни коне,
среброноги, станиолени гриви,
изненадващи, зимни коне,
от небето изригнали. Живи.
Ненадейни, искрящи коне,
непоискани, лудо летящи,
откъде изникнахте, откъде?
Дали от летните сънища спящи?
Мои изгревни, чисти коне,
мои бели коне на разсъмване,
нежни, снежни, безметежни, поне
отнесете моето вчерашно тръгване.
Отнесете колебливото мое аз,
отнесете всички съмнения.
Да остана на чисто. Тозчас
ще се върна по пътя към мене.
Мои истински, мои летни коне,
мои неистови и мои мечтани,
мои блудни, добри синове,
отнесете цялото мое страдание.

(С признателност към един човек)